Цветни празници и приказно детство

Първи юни – денят на детето. Цветен, приказен и усмихнат ден. Прибирайки се след работа останах очарована от всички, които бяха решили да изведат децата си и да ги зарадват за празника. Спомних си с умиление за моите детски празници. Тогава родителите ми си взимаха почивен ден и ме водеха в Пловдив. Още тогава обичах този град (сега вече живея в него постоянно). Обичах малките калдъръмени улички в стария град. От възприятието на детското ми съзнание те изглеждаха толкова приказни, с големите възрожденски изрисувани къщи. Влизахме задължително в Етнографския музей, където изпадах в истински детско възхищение. Пренасях се в друг свят, отминал. Спомням си как гледах със зяпнала уста уредничката в музея, която с обработена интонация разказваше за какво са служили съответните предмети и как са използвани стаите на сградата.

Следваше дълга разходка из уличките на стария град, след което слизахме до Природонаучния музей. Там попадах едновременно в много светове. Морски, животински, на полускъпоценните камъни… и много други. Огромната анаконда ме плашеше всеки път, когато я видех, а първата ми среща с нея ме накара да уловя здраво ръката на майка ми и да не я пусна, докато не излязохме от залата. Това я накара да се усмихне и дълго време ми го припомняше с майчинско умиление, че именно при нея съм потърсила закрила. Ами къде другаде.

Помня всяка една зала, като че сега съм там. Не мога да измеря времето, което прекарвах във взиране в окачената риба-меч, която посрещаше посетителите в залата с рибите. А пираните! Тези същества будеха такова страхопочитание у мен… Може би провокирани от множеството филми, които бях гледала с хора оглозгани от хищните риби.

Празникът ни продължаваше с разходка по главната улица на града. Задължително сладолед и любуване на пеещите фонтани (които приличаха на естествено езеро в градината) и на мръкване се прибирахме у дома.

Помня все още колко щастлива се чувствах за начина, по който моите родители бяха решили да прекарваме празниците. И малко тъгувам, че не мога вече да видя града с онази детска впечатлителност, която кара всичко да придобива приказни измерения.

 

Google+ Comments

This entry was posted on Thursday, June 1st, 2017 at 1:08 pm and is filed under Шарено. You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0 feed. You can leave a response, or trackback from your own site.

Post a Comment