Етикет: дигитален свят

Докато вървях към работа, забелязах момиче на около двайсет и няколко години, което снимаше пред Народния театър. Не, не просто снимаше — позираше, въртяше се, правеше се на замислена. След трийсет и две снимки, изтри половината и качи две в Инстаграм, естествено с филтър, който караше цветовете да изглеждат по-наситени и фалшиви. Познато ми е. Всички сме го правили. Почти всички. Познавам хора, които се събуждат и първата им мисъл не е „Ден добър“, а „Какво ще кача днес?“. Кафето, закуската, обувките, фитнеса, гледката от терасата — всичко трябва да бъде споделено, за да бъде „истинско“. Истинското, разбира се, е това, което има най-много харесвания.

Истината е, че това е просто фасада. Перфектна, лъскава, излъскана фасада, която крие истинския хаос. Никой не качва снимка на мръсната кухня или на прането, което се трупа в ъгъла. Никой не показва, че сутринта се е скарал с половинката си или че е пропуснал автобуса. Всичко е подредено, усмихнато, щастливо. Но това е театър. И ние доброволно участваме в него, макар и само като публика.

Свикнала съм да гледам на тези профили като на рекламни брошури. Те показват най-доброто, но не и реалността. Има нещо измамно в този свят на перфектни снимки и фалшиви усмивки. Хората се сравняват, изпитват завист и неудовлетвореност, защото вярват, че другите живеят по-щастлив и по-цветен живот. А всъщност това е само илюзия.

Напоследък се опитвам да филтрирам това, което гледам. Не да сложа филтър върху снимките, а да филтрирам съдържанието. И да не забравям, че зад всяка красива снимка може да се крие една доста по-неподредена реалност. И че моят живот е достатъчно добър, дори и да не го документирам във всяка негова подробност.

Инстаграм е просто витрина. Гледаш, харесваш и минаваш нататък. Няма смисъл да се опитваш да купиш стоката.

Скролвам Instagram към единайсет вечерта. Не за кеф, а за да видя колко посредствени животи се представят като успешни. Имам нужда от доказателство, че не съм единствената, която се чувства изгубена в дигиталния цирк. И все си мисля – колко усмивки трябва да си наглася, за да ме приемат за „нормална“?

Истината е проста. Зад всяка лъскава снимка, зад всеки „спонтанен“ кадър, стои подготовка. Поне половин час, пет филтъра и цяла армия от комплекси. Виждам го постоянно. Преди седмица бях на конференция. Един „инфлуенсър“, какъв да е, снимаше „зад кадър“ история. Уж пие кафе и се готви за презентация. Преигра сцената пет пъти, пипа светлината и накрая качи перфектното видео. На живо изглеждаше изтощен и раздразнен.

Това е проблемът. Продаваме нещо, което не сме. Представяме изкуствена версия на себе си, за да получим одобрение от хора, които не ни познават. Защо? За лайкове. За последователи. За илюзорно чувство за значимост.

Помня, преди две години, се мъчех да си направя профил в LinkedIn, който да изглежда впечатляващо. Натъкнах се на съвети как да си измисля постижения, как да си припиша участия в проекти, в които дори не съм бил. Не го направих. Не ми се занимаваше с тази измама. Но е удивително колко хора го правят. За тях е по-важно да изглеждат успешни, отколкото да бъдат.

Какво печелим от цялата тази фасада? Сравняваме се с хора, които не са реални. Сравняваме се с илюзии. И се чувстваме зле. Неадекватни. Самотни. Да, точно така – самотни въпреки хилядите „приятели“ във Facebook.

Бях на рождения ден на мой приятел преди месец. Целият ден всички бяха залепени за телефоните си, снимайки и качвайки истории. Никой не обръщаше внимание на другите, никой не разговаряше истински. Всички бяха заети да документират „забавлението“, вместо да го изживеят. Прибрах се вкъщи с чувството, че празникът беше пълна измама.

Скептична съм. Намирам го за тъжно и жалко. И не съм сигурна, че нещо ще се промени. Но едно знам със сигурност – няма да се преструвам. Няма да си слагам фалшива усмивка, за да угодя на някого. Няма да се опитвам да бъда някой, който не съм. Защото в крайна сметка, единственото, което имаме, е нашата автентичност. Затова си изключвам телефона и ще пия кафе на спокойствие. И ще се опитам да се науча да се чувствам добре в собствената си кожа, без да имам нужда от одобрението на виртуалния свят.