Докато вървях към работа, забелязах момиче на около двайсет и няколко години, което снимаше слънчогледите пред Народния театър. Не, не просто снимаше — позираше, въртяше се, правеше се на замислена. След трийсет и две снимки, изтри половината и качи две в Инстаграм, естествено с филтър, който караше цветовете да изглеждат по-наситени и фалшиви. Познато ми е. Всички сме го правили. Почти всички. Познавам хора, които се събуждат и първата им мисъл не е „Ден добър“, а „Какво ще кача днес?“. Кафето, закуската, обувките, фитнеса, гледката от терасата — всичко трябва да бъде споделено, за да бъде „истинско“. Истинското, разбира се, е това, което има най-много харесвания.
Истината е, че това е просто фасада. Перфектна, лъскава, излъскана фасада, която крие истинския хаос. Никой не качва снимка на мръсната кухня или на прането, което се трупа в ъгъла. Никой не показва, че сутринта се е скарал с половинката си или че е пропуснал автобуса. Всичко е подредено, усмихнато, щастливо. Но това е театър. И ние доброволно участваме в него, макар и само като публика.
Свикнала съм да гледам на тези профили като на рекламни брошури. Те показват най-доброто, но не и реалността. Има нещо измамно в този свят на перфектни снимки и фалшиви усмивки. Хората се сравняват, изпитват завист и неудовлетвореност, защото вярват, че другите живеят по-щастлив и по-цветен живот. А всъщност това е само илюзия.
Напоследък се опитвам да филтрирам това, което гледам. Не да сложа филтър върху снимките, а да филтрирам съдържанието. И да не забравям, че зад всяка красива снимка може да се крие една доста по-неподредена реалност. И че моят живот е достатъчно добър, дори и да не го документирам във всяка негова подробност.
Инстаграм е просто витрина. Гледаш, харесваш и минаваш нататък. Няма смисъл да се опитваш да купиш стоката.
