Илюзията за безплатната естетика е най-голямата лъжа на нашето време. Влизам в един от онези магазини, където всичко е в пастелни цветове и мирише на евтин ароматизатор и нов найлон. Погледът ми се спира на крехка ваза, която струва колкото обяд за двама. Толкова е прозрачна, че ако кихна в посоката ѝ, ще я счупя. Цената не е проблемът, а усещането, че за да поддържаш този изкуствен свят, плащаш с постоянното си разочарование. Купуваш нещо, което изглежда чудесно на снимка, но се разпада при първото докосване.
В опашката до мен една жена избира тежки глинени купи. Нямат грам от модерната елегантност, която виждаш по инстаграм, но изглеждат така, сякаш ще надживеят и внуците ми. Тогава ми просветна — моят преход към евтини, но здрави неща не е скъперничество, а бунт срещу културата на еднократните вещи. Индустрията печели от нашия стремеж към съвършенство. Те знаят, че ако създадат нещо твърде красиво, за да се ползва всеки ден, ще се върнеш, когато то се счупи. Това е бизнес, изграден върху крехкост и несигурност.
Започнах да избирам нещата, които просто работят. Тежка керамична чаша, която не се страхува от сутрешния хаос, е по-ценна от дизайнерския боклук, който само стои на рафта. Икономиката на „естетиката“ е икономика на изхабяването. Когато спреш да гониш перфектния интериор от списанията, ще откриеш, че имаш повече място за истински предмети. Стига ми с декорацията, която изисква внимание и страх от грешка. Моят дом не е музей, а място за живеене. Избирам здрави неща, защото здравината е единственото, което не се плаща отново и отново.“
