В ъгъла на колата ми лежи счупен трипод за телефон — безполезен сувенир от епохата, когато реших да се превърна в дигитален перфекционист. Да снимаш храната, преди да я изядеш, се оказа по-сложно, отколкото изглежда. Най-малкото — храната изстива, докато се мъчиш да уловиш идеалния ъгъл.
Миналия вторник в едно претенциозно бистро в центъра станах свидетел на ритуал, който приличаше повече на научен експеримент, отколкото на обяд. Жена с безупречен бежов тоалет започна да аранжира чинията си с паста като музейна експозиция. Пренареждаше листенца босилек, наместваше чашата с вода за „правилната“ светлина, преместваше солницата, проверяваше ъгъла на отблясъка от прозореца. Сервитьорът гледаше с изражение, сякаш очакваше всяка секунда да избухне вулкан. И наистина — сосът се превърна в мазна, безжизнена маса, докато тя търсеше идеалната композиция.
Това не е просто една жена с една чиния. Това е метафора на цялата ни икономика на показността. Плащаме двойно — веднъж за естетическата измама в социалните мрежи и втори път за загубеното удоволствие от реалния живот. Купуваме чинии, които изглеждат добре на снимка, но са неудобни за ядене; избираме заведения заради интериора, а не заради кухнята. Красотата стана по-важна от съдържанието.
Психологическата цена е още по-тежка. Превърнахме се в куратори на собственото си изкривено отражение. Вместо да усещаме топлината на храната, търсим одобрение от анонимен алгоритъм. Наблюдатели сме на собствения си живот, вместо негови участници.
Когато жената най-накрая отложи телефона и погледна студената си паста с гордост, разбрах — тя вече не беше гладна за храна, а за лайк. А храната беше просто жертва на този процес. Тогава си поех дъх, оставих камерата изключена и започнах да ям, докато всичко беше още горещо. И беше вкусно.