Май пак се прецаках с тоя живот.
Вчера три часа снимах една салата. Не я изядох, а я снимах. Три часа! Пренареждах марулята, за да изглежда по-свежа, смених ъгъла десетки пъти, докато не постигнах „перфектната“ композиция. Накрая сложих филтър, който я направи да изглежда като от реклама на здравословни храни. Защо? За да я кача в Инстаграм и да получа сърца и някой комплимент за „здравословния начин на живот“. И докато я снимах, си дадох сметка колко е абсурдно всичко това.
Започна отдавна. С появата на социалните мрежи, но с Инстаграм нещата ескалираха. В началото беше забавно – снимки от почивки, срещи с приятели. После стана надпревара. Кой е по-интересен? По-красив? По-успешен? По-щастлив? И хората започнаха да показват идеализирани версии на себе си. Аз също. Не съм сигурен кога преминах границата.
Преди години работех като сервитьор, за да се издържам. Беше тежко, изтощително и често унизително. Никога не съм го споделил в Инстаграм. Качвах само „хубавите“ моменти – партита, излети, успешни изпити. Все едно изтривах всичко, което не пасваше на картинката. Това е перфекционизъм. И е заразно.
Виждам го навсякъде. Моята приятелка Мария е страхотен художник. Тя обаче се ужасява да покаже творбите си, освен ако не са „перфектни“. Прекарва часове в обработка на всяка снимка, докато не я направи произведение на изкуството. Тя е талантлива, но се задушава от нуждата да впечатли другите. Това я прави нещастна. Истинското творчество не е в перфектната картинка, а в емоциите и идеите – дори и неполирани.
Човек е социален. Винаги е искал одобрение. Социалните мрежи просто увеличиха този инстинкт. Получаваме допамин с всеки лайк и коментар. Искаме още. Цената е висока. Сравняваме се, чувстваме се непълноценни, губим връзка с реалността.
Бях на рожден ден на приятел. Всички бяха усмихнати и снимаха. Забелязах жена, която плачеше. Получила бе съобщение, че партньорът ѝ я е напуснал. Тя се опитваше да се усмихне и да се включи в празненството. И да направи „хубави“ снимки. Това беше преломният момент.
След това реших да направя нещо. Премахнах филтрите и започнах да споделям истински моменти. Дори тези, които не са „инстаграмни“. Получавам по-малко лайкове, но се чувствам по-свободен. По-автентичен.
Инстаграм не е зло. Може да е полезен за връзка с приятели, за идеи и вдъхновение. Но трябва да го ползваме разумно. Да не забравяме, че е само една платформа, която показва част от реалността. Истинското щастие не е в сърцата, а в истинските връзки и преживявания.
Затварям Инстаграм за известно време. И ще си изям салатата. Без филтри. Без позиране. Просто ще се насладя на вкуса и момента. Истинският живот не е перфектен. И това е добре.
