Гледам хладилника. Просто го гледам. Започна се ей така, от нищото. Стоя в кухнята, чакам водата за кафето да заври, и очите ми автоматично се насочват натам. Вече не помня защо го правя. Има ли нещо, което трябва да проверя? Не, няма. Просто така се е получило. Все едно да си погледна ключовете, макар че съм сигурен, че са в джоба. Все едно да се огледам за котката, която в момента дреме на дивана, далеч от всякакви кухненски приключения.
И тогава ги виждам – магнити. Толкова много магнити, че цялата бяла ламарина под тях е почти напълно скрита. Звукът, който издават – тихо дрънчене, като шепот, като далечен звън на камбанки. Някак ме успокоява. Или може би просто ме разсейва от факта, че отдавна трябваше да измия хладилника. Защото под тия магнити сигурно е страшно. Прахоляк, мазни петна, може би и някоя забравена капка сос. Егати… ама ми е тая в момента. Това може да почака.
Защо, по дяволите, събирам тези неща? Честно казано, нямам идея. Някой казва, че това са сувенири. Че всяко магнитче е малко парченце от някое пътуване, от някой спомен, от някой човек. Звучи така… претенциозно, нали? Ама може и да е вярно. Поглеждам един, с избледняла снимка на Айфеловата кула. Париж. Май бях на около 22. Дъждът се лееше, ама не беше лошо. Даже беше яко. Студ, който пронизва костите, влага в косата, миризма на мокър асфалт и печени кестени… И този малък щанд с магнитчета. Купих го, щото ми се стори сладурско. Сега? Сега е просто парче пластмаса и метал, залепено за хладилника. Спомен ли е това? Или просто спомен, че съм имал спомен?
Има и един с формата на малка, крещящо оранжева риба. Морето. Преди десет години. Тогава бях с баба. Слънцето жареше, соленият вкус на водата, острите камъчета, които ме боляха по краката… Баба обичаше да събира мидички и раковини. Аз обичах да я гледам как се усмихва. Тази усмивка беше специална. Не знам как да го обясня. Истинска, топла, някак си обгръщаща. И сега, този оранжев магнит, ми напомня за нея. Напомня ми, че вече я няма. Ох, това е тъпо. Не исках да мисля за това. Трябваше да се сетя за нещо по-весело… ама като се загледам, друго не изниква. Направо да ти се доплаче.
Има и едно дървено нещо, изрисувано с някакъв странен мотив. Купих го от една жена в Испания. Беше в някакво малко градче, в което попаднахме случайно. Слънцето печеше жестоко, миришеше на цветя и олеандър, от някакъв бар се носеха звуците на китари… Жената беше възрастна, с многобръчково лице и топли очи. Говореше нещо на испански, което не разбирах, ама се разбрахме. Купих магнита, щото ми се стори, че в него има нещо истинско. Сега? Сега е просто парче дърво, залепено за хладилника. И ми напомня, че не знам испански. Това е супер тъпо.
Ох, сетих се! Има и един със синьо-бяла къщичка. Санторини. Преди години. Тогава бях с… ъъ… абе, с един. Бившия. Ярко слънце, бели къщички на скалите, синьо море… И караници. Глупави караници за глупави неща. И усещането, че не съм щастлива. И че искам да си тръгна. Но останах. Не знам защо. Може би щото не исках да призная, че всичко е обречено. Този магнит ми напомня за всичко това. За слънцето, за морето, за къщичките… и за тъпото чувство на обреченост.
Има и едно жълто пухкаво пиле. Кичозно до безобразие. Не помня откъде е. Може би от някакъв панаир. Може би от детската градина на племенника ми. Може би просто… се е появило там. И не помня. И това ме дразни. Има и един ключодържател с надпис „Аз обичам баба“. От детството ми. И има един от картон, залепен с тиксо. Може би съм го направила в училище. И още… толкова много. И всички те са тук, залепени за хладилника. Гледам ги и се чудя… какво означава всичко това?
Има ли смисъл да събираш такива неща? Или е просто начин да се убеждаваш, че животът ти е бил по-интересен, отколкото всъщност е? Дали тези магнити са карта на живота ми? Карта на спомените ми? Карта на нещата, които съм обичал и загубил? Или просто са купчина безполезни джунджурии, залепени на хладилника, за да изглежда по-шарено?
Честно казано, дреме ми. Сега трябва да измия този хладилник, преди да е станало късно. Ама… май ще почака още малко. Просто седя и гледам магнити. И си мисля, че може би е време да си взема още един. Не знам защо, просто така. Яко е. Бе.
И сега се замислям за това как ме дразнят съседите. Пак са си пуснали онази чалга на макс. Ей, хора, неделя е, оставете ни да си починем малко, бе! Като искате да се веселите, вземете да се преместите някъде, където няма кой да ви чуе. Мамка му…
Ей, как се отплеснах. Ама така става, като се загледам в тия магнити. Всеки от тях ми подсеща за нещо. За някой момент, за някой човек, за някакво чувство. И накрая се оказва, че хладилникът ми не е просто хладилник. Той е цял един малък музей на спомените ми. Малко объркан, малко прашен, малко кичозен… ама мой. И това е важно.
