Пъстър свят

Инстаграм е просто витрина

Докато вървях към работа, забелязах момиче на около двайсет и няколко години, което снимаше слънчогледите пред Народния театър. Не, не просто снимаше — позираше, въртяше се, правеше се на замислена. След трийсет и две снимки, изтри половината и качи две в Инстаграм, естествено с филтър, който караше цветовете да изглеждат по-наситени и фалшиви. Познато ми е. Всички сме го правили. Почти всички. Познавам хора, които се събуждат и първата им мисъл не е „Ден добър“, а „Какво ще кача днес?“. Кафето, закуската, обувките, фитнеса, гледката от терасата — всичко трябва да бъде споделено, за да бъде „истинско“. Истинското, разбира се, е това, което има най-много харесвания.

Истината е, че това е просто фасада. Перфектна, лъскава, излъскана фасада, която крие истинския хаос. Никой не качва снимка на мръсната кухня или на прането, което се трупа в ъгъла. Никой не показва, че сутринта се е скарал с половинката си или че е пропуснал автобуса. Всичко е подредено, усмихнато, щастливо. Но това е театър. И ние доброволно участваме в него, макар и само като публика.

Свикнала съм да гледам на тези профили като на рекламни брошури. Те показват най-доброто, но не и реалността. Има нещо измамно в този свят на перфектни снимки и фалшиви усмивки. Хората се сравняват, изпитват завист и неудовлетвореност, защото вярват, че другите живеят по-щастлив и по-цветен живот. А всъщност това е само илюзия.

Напоследък се опитвам да филтрирам това, което гледам. Не да сложа филтър върху снимките, а да филтрирам съдържанието. И да не забравям, че зад всяка красива снимка може да се крие една доста по-неподредена реалност. И че моят живот е достатъчно добър, дори и да не го документирам във всяка негова подробност.

Инстаграм е просто витрина. Гледаш, харесваш и минаваш нататък. Няма смисъл да се опитваш да купиш стоката.

Пъстър свят

Бежовият затвор

Поредният „луксозен“ квартален проект се оказа нищо повече от една безкрайна бежова мазилка. Обещанията за кашмирен уют се стопиха пред застоялата миризма на прах и евтина боя, която се ронеше при всяко докосване. Снимките в Instagram бяха прекалено лъскави, за да издадат истината.

Нарекоха го „дизайнерска стена“, но аз видях просто една безлична плоскост, облята в един и същ нюанс на избледнял пясък. Първоначално си помислих, че е опит за минимализъм, но бързо се разочаровах. Светлината от прозореца само подчертаваше всяка драскотина, всяка неравност. Това не беше хармония, а прикриване.

И бизнесът ликуваше. Защо да влагат пари в истински цветове, в качествени материали, в характер? Бежовото е лесният изход – той продава посредственост като престиж. Цветът е удобен, защото не изисква избор. Той не дразни, не привлича внимание, не кара клиента да мисли.

Истината е, че в този „луксозен“ комплекс се чувствах като в затвор. Стените излъчваха безличност, а аз не издържах. Побягнах обратно към хаоса на града, където поне цветовете се редуваха едни с други.