Поредният „луксозен“ квартален проект се оказа не повече от една безкрайна бежова мазилка. Обещанията за кашмирен уют се стопиха пред застоялата миризма на прах и евтина боя, която се ронеше при всяко докосване. Снимките в Instagram бяха прекалено лъскави, за да издадат истината.
Нарекоха го „дизайнерска стена“, но аз видях просто една безлична плоскост, облята в един и същ нюанс на изтощен пясък. Първоначално си помислих, че е опит за минимализъм, но бързо се разочаровах. Светлината от прозореца само подчертаваше всяка драскотина, всяка неравност. Това не беше хармония, а прикриване.
И бизнесът ликуваше. Защо да влагат пари в истински цветове, в качествени материали, в характер? Бежът е лесният изход – той продава посредственост като престиж. Бежът е удобен, защото не изисква избор. Той не дразни, не привлича внимание, не кара клиента да мисли.
Истината е, че в този „луксозен“ комплекс се чувствах като в затвор. Стените дишаха безизразност, а аз не издържах. Побягнах обратно към хаоса на града, където поне цветовете се карат едни с други.
