Етикет: социални мрежи

Скролвам Instagram към единайсет вечерта. Не за кеф, а за да видя колко посредствени животи се представят като успешни. Имам нужда от доказателство, че не съм единствената, която се чувства изгубена в дигиталния цирк. И все си мисля – колко усмивки трябва да си наглася, за да ме приемат за „нормална“?

Истината е проста. Зад всяка лъскава снимка, зад всеки „спонтанен“ кадър, стои подготовка. Поне половин час, пет филтъра и цяла армия от комплекси. Виждам го постоянно. Преди седмица бях на конференция. Един „инфлуенсър“, какъв да е, снимаше „зад кадър“ история. Уж пие кафе и се готви за презентация. Преигра сцената пет пъти, пипа светлината и накрая качи перфектното видео. На живо изглеждаше изтощен и раздразнен.

Това е проблемът. Продаваме нещо, което не сме. Представяме изкуствена версия на себе си, за да получим одобрение от хора, които не ни познават. Защо? За лайкове. За последователи. За илюзорно чувство за значимост.

Помня, преди две години, се мъчех да си направя профил в LinkedIn, който да изглежда впечатляващо. Натъкнах се на съвети как да си измисля постижения, как да си припиша участия в проекти, в които дори не съм бил. Не го направих. Не ми се занимаваше с тази измама. Но е удивително колко хора го правят. За тях е по-важно да изглеждат успешни, отколкото да бъдат.

Какво печелим от цялата тази фасада? Сравняваме се с хора, които не са реални. Сравняваме се с илюзии. И се чувстваме зле. Неадекватни. Самотни. Да, точно така – самотни въпреки хилядите „приятели“ във Facebook.

Бях на рождения ден на мой приятел преди месец. Целият ден всички бяха залепени за телефоните си, снимайки и качвайки истории. Никой не обръщаше внимание на другите, никой не разговаряше истински. Всички бяха заети да документират „забавлението“, вместо да го изживеят. Прибрах се вкъщи с чувството, че празникът беше пълна измама.

Скептична съм. Намирам го за тъжно и жалко. И не съм сигурна, че нещо ще се промени. Но едно знам със сигурност – няма да се преструвам. Няма да си слагам фалшива усмивка, за да угодя на някого. Няма да се опитвам да бъда някой, който не съм. Защото в крайна сметка, единственото, което имаме, е нашата автентичност. Затова си изключвам телефона и ще пия кафе на спокойствие. И ще се опитам да се науча да се чувствам добре в собствената си кожа, без да имам нужда от одобрението на виртуалния свят.

В петък сутринта, точно в 9:17, ми писа приятелкa. Снимка на хола ѝ. Перфектно бяло. Всичко бяло. Диванът – бял. Стените – бели. Дори килимът – бял. Под него, мъчително се опитваше да оцелее един, да го наречем, „наситен лилав“ акцент – малка декоративна възглавничка. „Какво мислиш?“ – пишеше тя. Отвърнах с първото, което ми хрумна: „Сякаш си направила студио за реклама на паста за зъби.“

Това, разбира се, не е просто въпрос на вкус. Това е симптом. Симптом на насаждан перфекционизъм, облечен в дрехите на минимализма. Виждам го навсякъде. Хората се опитват да превърнат домовете си в стерилни, безжизнени пространства, за да впечатлят… кого? Инстаграм последователите? Потенциални купувачи, които ще дойдат след десет години? В желанието си да са „модерни“ и „изчистени“, убиват душата на дома си. Забравят, че домът трябва да е убежище, а не изложба.

Преди три години, примерно, реших да боядисам спалнята в бледо сиво. „Скандинавски стил“ беше манията тогава. Дадох куп пари за бои, ленти, четки. И какво стана? Студена, депресивна стая, в която се чувствах като в болница. Не съм художник, да, но дори аз видях колко безлично изглеждаше. Накрая я боядисах в тъмнозелено и животът ми веднага стана по-приятен. Това е важното. Не да следваш сляпо тенденциите, а да създадеш място, където се чувстваш добре.

Същото е и с модата. Всички гонят неуловимия „капсулен гардероб“ – няколко неутрални дрехи, които могат да се комбинират безкрайно. Защо? За да спестят време сутрин? За да изглеждат „стилни“? Резултатът е униформеност. Всички изглеждат еднакво. И да не говорим за иронията – харчат повече пари за няколко скъпи неутрални дрехи, отколкото биха дали за разнообразна и интересна колекция. Спомням си една клиентка, която дойде при мен за помощ с гардероба. Имаше десет бели ризи, три черни панталона и един сив пуловер. Когато я попитах какво обича да носи, тя се разплака. Оказа се, че всъщност харесва ярки цветове и шарки, но се е чувствала длъжна да следва „правилата“ на стила.

Не знам кога започна това насаждане на „перфектното“ бяло. Може би с бума на социалните мрежи, където всеки се стреми да покаже идеализирана версия на живота си. Или пък е отражение на колективната ни тревожност – нуждата да контролираме всичко, да предвидим всичко, да елиминираме всяка несигурност. Но е абсурдно. Да живееш в стерилна среда, да носиш безлични дрехи, да се опитваш да се впишеш в нереалистични стандарти – това не е живот, това е затвор.

Сутринта, в отговор на приятелката ми, ѝ предложих да замени поне един от белите квадратни декоративни елементи с нещо цветно. Каквото и да е – маса, ваза, дори една голяма снимка. Не е нужно да превръща хола си в карнавал, но поне да внесе малко индивидуалност. Все още не съм получил отговор. Може би е късно. Може би вече е част от армията на белите. Но аз ще продължа да се боря. Ще се боря с белия терор, с насаждания перфекционизъм, с абсурда на модерните тенденции. Защото, в крайна сметка, животът е твърде кратък, за да го прекараме в стерилни и безжизнени пространства. Аз лично ще си купя един шарен килим.