На бюрото ми стои една изкуствена, неоново розова хортензия, толкова лъскава, че веднага привлича погледа, но е напълно безполезна, защото не носи нито аромат, нито живот. Така изглеждат и съвременните ни ресторанти – безупречни на снимка, но изпразнени в същината си. Вече не отиваш на вечеря, за да се нахраниш, а за да извършиш малка ритуална жертва на алгоритъма, който изисква постоянно подхранване с нови, блестящи кадри.
Веднъж, в един от тези „дизайнерски“ ресторанти, жена до мен прекара повече време в подреждане на малката си чиния с микрозеленина, отколкото в реално хранене. Все едно с пинсета местеше едно малко, неразпознаваемо жълто цвете, за да постигне перфектния ъгъл под светлината на смартфона си. Храната пред нея беше истинска скулптура – капки сос, разчертани с хирургическа прецизност, и някаква лепкава, лъскава текстура, която приличаше повече на интериорен декор, отколкото на нещо, което е минало през огън или сол. Когато седнах на същата маса, осъзнах, че това е масова болест на нашето време: превръщането на храната в декор.
Това не е въпрос на личен вкус, а чиста икономика на вниманието. Ресторантьорът знае, че ако чинията е „инстаграмна“, тя ще се разпространи като вирус. Снимката е безплатна реклама, която носи повече клиенти от най-добрия готвач. Затова инвестират в естетика, в изкуствени цветове и в някаква неразбираема архитектура върху керамиката, вместо в качеството на продукта. Продуктът се превръща в реквизит. Плащаш висока цена не за вкус, а за правото да покажеш на света, че си на правилното място, в правилното време, с правилната светлина. Резултатът е масово производство на безвкусни шедьоври, които са толкова студени и безжизнени, колкото и филтрите, с които ги украсяваме. Всичко е изчислено – от разположението на магданоза до цената на „преживяването“, което всъщност е само визуален шум.
Аз търся местата, където няма нищо „фотогенично“. Местата, където чиниите са малко по-хаотични, където сосът не е разчертан с линийка, а храната е топла и засища. Истинската храна не се нуждае от рингове за светлина или специално осветление, за да изглежда добре. Тя просто е такава. Когато се опитваш да намериш автентичност в свят на филтри, най-добрият ти съвет е да гледаш далеч от светлината на екрана.
Пикселите не носят калории.
Аз самата имах подобно преживяване преди няколко години. Поръчах си салата в едно модерно заведение, но повече време отделих на правене на снимка, отколкото на самата храна. После ми стана неудобно, защото осъзнах, че по-важно ми беше да „покажа“, отколкото да си я хапна на спокойствие. Затова вече гледам да не се поддавам на тази мания за показност.
Много добре си уловила онова лицемерие на моменти в социалните мрежи – като тази жена с пинсетата, дето местеше цветето за снимката. Интересно ми е дали ще пишеш още за тази „храна за показ“, защото ми се струва, че темата е много по-дълбока, отколкото изглежда на пръв поглед.
Точно така стана с един мой познат – отидохме на ресторант и той повече се занимаваше с телефона си, отколкото с яденето. Снимаше от всички възможни ъгли и дори поиска да му пренаредят салатата, за да изглежда по-добре за снимка. Истината е, че храната изстина, докато той се занимаваше с това, а накрая снимката не стана по-добра от тази, която щях да направя аз с обикновен телефон.
И аз съм забелязал това с пинсетата и микрозеленината – направо цирк. В ресторантите вече гледам повече телефони и лампи, отколкото хора, които се хранят. Ще започна да избирам по-обикновени места, където храната е истинска, а не за снимки.
Напълно съм съгласен. Още по-лошото е, че ресторантите вече предлагат меню, изцяло създадено с мисъл за снимките – малки порции, ярки цветове и странни комбинации, които изглеждат добре на екран, но на вкус са посредствени. Понякога се питам дали готвачите изобщо опитват какво приготвят, или просто следват визуален шаблон.